Хората се изкушават да поставят себе си в нечие бъдеще и да наричат това „любов“, понеже проектопланът им се харесва. Но ако бъдеще няма, дали любовта ще остане? Лесно се влюбваме в собствените си представи, затова и лесно пропускаме срещата с другата личност.
А може би любовта е срещата, необременена с очакване. Трае кратко време, понеже не можем да издържим дълго далеч от себе си. Твърде сме привързани към собствените си желания, за да ги изоставим. Дори да го направим, спасяваме се хитро, като търсим себе си в другия, припознаваме себе си в него. Така заобикаляме реалността за другия и живеем в „уж любов“.
Някои се прехласват по идеята за размиване на границите между аз и ти. Но ако това е любов, то идеята за личността се обезсмисля... Какъв е всъщност смисълът?
Как да обичаш, без да очакваш?
Как да срещаш, без да се припознаваш?
Как да си личност и все пак да се разделяш със себе си?
