2011-11-01

Маска и Персона

Но водата е земна и осезаема, тя е течността на направляваното от инстинкти тяло, кръвта и кръвообращението, миризмата на звяра, чувствеността, натежала от страст.
Вярно е, че онзи, който погледне в огледалото на водата, ще види първо своя собствен образ. Който отива към себе си, рискува да се конфронтира със себе си. Огледалото не ласкае, то вярно показва това, което се оглежда в него, а именно лицето, което никога не показваме на света, защото го прикриваме с Персоната, маската на актьора. Но огледалото стои зад маската и показва истинското лице.
Тази конфронтация е първият тест за смелост по пътя към себе си, тоест, способен да изплаши повечето хора, защото срещата със себе си е едно от най-неприятните неща, което може да бъде избягвано дотогава, докато можем да проецираме навън всичко отрицателно. Но ако ние сме способни да видим собствената си сянка и да понесем това познание, тогава една малка част от проблема вече е решена: ние сме приели личното несъзнавано. Сянката е една жива част от личността и следователно иска да живее под някаква форма. Тя не може да бъде премахната или рационализирана до степен на безвредност. Този проблем е крайно труден, защото не само предизвиква цялостния човек, но в същото време му напомня за неговата безпомощност и негодност. Силните натури – или по-добре да ги наречем слаби? – не обичат да им се напомня за това, а предпочитат да мислят за себе си като за герои, които са отвъд доброто и злото, и да срежат гордиевия възел, вместо да го развържат. Независимо от всичко, равносметката трябва да се направи, рано или късно. Накрая трябва да си признаем, че съществуват проблеми, които не можем да решим със собствени сили. Подобно признание има предимството, че е честно, искрено и в съгласие с реалността, а това подготвя почвата за компенсаторна реакция от страна на колективното несъзнавано: сега вече сте по-склонни да приемете някоя полезна идея или догадка или да забележите мисли, на които не е било разрешено да се появяват преди. Може би ще обърнете внимание на съновиденията, които ви посещават в подобни моменти, или ще помислите върху някои вътрешни и външни събития, които стават точно по това време. Ако имате подобна нагласа, тогава полезните сили, които дремят в по-дълбокия слой на човешката природа, могат да се събудят и да действат, защото безпомощността и слабостта са вечният проблем на човечеството. На този проблем има и един вечен отговор, защото в противен случай с човечеството отдавна щеше да е свършено. Когато сте направили всичко възможно, единственото, което остава, е онова, което още бихте могли да направите, ако само го знаехте. Но колко наистина знаем ние за себе си? Твърде малко, ако съдим по опита. Следователно има все още много неща, останали от несъзнаваното. Молитвата, както знаем, изисква подобна нагласа и затова има почти същия ефект.
Неизбежната и необходима реакция на колективното несъзнавано се изразява в архетипно формирани идеи. Срещата със себе си е преди всичко среща със собствената сянка. Сянката е тесен коридор, тясна врата, чието мъчително притискане не избягва никой от онези, които слизат в дълбокия кладенец. Но онова, което идва след вратата, е напълно изненадващо, едно пространство без граници, изпълнено с безпрецедентна несигурност, с очевидна липса на вътре и вън, горе и долу, тук и там; без мое и твое, без добро и зло. Това е светът на водата, където целият живот плува в очакване, където царството на симпатичната система, душата на всичко живо, започва; където аз съм неразделимо това и онова; където преживявам другия в себе си и другият преживява мен.
Колективното несъзнавано е всичко друго, но не и затворена личностна система; то е чиста обективност, широка като света и отворена за целия свят. Там аз съм напълно слят със света, дотолкова съм част от него, че лесно забравям кой съм всъщност. „Изгубен в себе си“ е подходящ израз за описание на това състояние. Но това себе си е светът, ако само съзнанието можеше да го види. Ето защо ние трябва да знаем кои сме.
В царството на съзнанието ние сме си господари. Изглежда, че ние сме самите „фактори“. Но ако пристъпим през вратата на сянката, с ужас ще открием, че ние сме обекти на невидими фактори. Да узнаем това е наистина неприятно, защото нищо не е по-разочароващо от откритието относно нашата собствена неадекватност.

К.Г. Юнг, "Архетиповете и колективното несъзнавано"