Казват, че да обичаш е хубаво. И все пак любовта един ден си отива. Забравя да се върне в сърцето ти и оставаш празен. И сам. И не защото не си я искал. Може би не си знаел как да се отнасяш с нея. Или пък тя с тебе, все тая.
Надничаш през прозорците на душата си и установяваш, че си без ориентир. Загубил си го, докато си стоял затворен в себе си. Искал си да кажеш много на света, но не си споделил себе си. Защо си направил това!? Защо не си го направил...?
Пътищата пред нас са твърде много, за да се пробваме по всичките. Кой е правилният? Времето изтича, а все още не знаеш накъде. Или може би знаеш, но не искаш да признаеш? Или просто не признаваш безсилието си?
Но за какво са ти сили впрочем? За това, за което ще ти трябват, ги имаш. Останалото просто не е част от пътя ти...
* * *
Аз те исках с мен в заешката дупка. Ти се смееше, че ми се привиждат зайци... Накрая спрях да ги виждам. Спрях да виждам и теб. Ти видя ли някога мен?
Реализмът е хубаво нещо, прави те адекватен на живота. Но с този точен поглед, дали разбираш кое е истински важното? Едва ли е от значение, защото всеки следващ миг е минало. Отдавна спряхме да живеем с настоящето. А къде е любовта? Някъде назад или пък в онзи път, от който се отказахме?
Пътечки. И по всичките е тихо. Хората ги няма. Няма ме и мен. Престанах да се чувам. Сега коя съм? Знам само коя съм била. И коя не станах никога...
Има общо с тебе. Но аз те изтрих от себе си. Изтрих и себе си – така си мисля. Изтрих копнежите, радостите, болките и споделеното. Тогава бяхме други. Останаха само виденията. Сега се търся, в белите петна...
Не търся тебе, ти си минало.
А те обичах, без да те срещам...
Къде си бил?
Не и до мене. Там никога не те намирах.
В представите ми беше по-добър. В реалността си беше просто истинският... който не приех.
На който никога не се представих. Но вече няма нужда...
...
Казват, че да обичаш е хубаво. И все пак любовта един ден си отива. Не можем да отричаме, че я е имало. Не можем да избягаме от себе си. Но можем ли да се срещнем наистина някой ден?
Ще ме познаеш ли? Или пак ще ти бъда само любовница?...
Надничаш през прозорците на душата си и установяваш, че си без ориентир. Загубил си го, докато си стоял затворен в себе си. Искал си да кажеш много на света, но не си споделил себе си. Защо си направил това!? Защо не си го направил...?
Пътищата пред нас са твърде много, за да се пробваме по всичките. Кой е правилният? Времето изтича, а все още не знаеш накъде. Или може би знаеш, но не искаш да признаеш? Или просто не признаваш безсилието си?
Но за какво са ти сили впрочем? За това, за което ще ти трябват, ги имаш. Останалото просто не е част от пътя ти...
* * *
Аз те исках с мен в заешката дупка. Ти се смееше, че ми се привиждат зайци... Накрая спрях да ги виждам. Спрях да виждам и теб. Ти видя ли някога мен?
Реализмът е хубаво нещо, прави те адекватен на живота. Но с този точен поглед, дали разбираш кое е истински важното? Едва ли е от значение, защото всеки следващ миг е минало. Отдавна спряхме да живеем с настоящето. А къде е любовта? Някъде назад или пък в онзи път, от който се отказахме?
Пътечки. И по всичките е тихо. Хората ги няма. Няма ме и мен. Престанах да се чувам. Сега коя съм? Знам само коя съм била. И коя не станах никога...
Има общо с тебе. Но аз те изтрих от себе си. Изтрих и себе си – така си мисля. Изтрих копнежите, радостите, болките и споделеното. Тогава бяхме други. Останаха само виденията. Сега се търся, в белите петна...
Не търся тебе, ти си минало.
А те обичах, без да те срещам...
Къде си бил?
Не и до мене. Там никога не те намирах.
В представите ми беше по-добър. В реалността си беше просто истинският... който не приех.
На който никога не се представих. Но вече няма нужда...
...
Казват, че да обичаш е хубаво. И все пак любовта един ден си отива. Не можем да отричаме, че я е имало. Не можем да избягаме от себе си. Но можем ли да се срещнем наистина някой ден?
Ще ме познаеш ли? Или пак ще ти бъда само любовница?...
