Точка посред розовото

Набор обстоятелства, строени подходящо, така че да постъпиш неудачно. При това не веднъж. Бис! Бис! Докато стане безнадеждно... Накрая разбираш, че трябва да млъкнеш. Още само думичка отгоре, ще удави окончателно останките от някаквото разбирателство. 

Но не можеш... не искаш. Търсиш още обяснения, вкопчен във вълненията си.

"Не губете надежда. Щом слънцето залезе, изгряват звездите." 

Срещаш някой. И те впечатлява. Ама по онзи начин, особения, който ти изяжда съня и те вади от обичайното. Праща те в някаква друга реалност, в която всичко ти е като сън. Спъваш се в собствената си стъпка. Забравяш важни неща, като например закъде си тръгнал. И какви задачи те чакат. Посрещаш с вълнение всяка луна, сякаш ще ти донесе нещо изключително. А тя не носи нищо. Освен да сложи край, на поредния несбъднат ден. Стоиш си сам и в неизвестност, какво се случва всъщност. Посрещаш изгрева със сенки под очите, но погледът ти свети – нали живееш в розово... 

Минават дни, месеци... Бавно разбираш, че действителността не е каквато си я искал или от каквото си имал нужда. Трудно ти е да приемеш, търсиш само повод – за да оправдаеш, да изкараш нещата други, както ще са хубави за тебе.
И розовото става алено. Забравяш да дишаш, през сълзи отричаш фактите. И нямаш сили, да поставиш точка...
И от красивите си чувства създаваш палячо. Ставаш друг.

Хора... 

Все сме сред хората, щем или не. Просто живот. И уж са си хора, а имат специфики. Доставят ни цяла палитра от опитности.
Някои се ползват с дългосрочен абонамент, да участват в ежедневието ни, под някаква форма. Други само наминават, да хвърлят бегъл поглед на забавата. Трети изобщо не разбират, къде са се озовали, и бързо подминават.
Един ще се спре с любопитство.
Друг ще ползва ситуацията, да разтовари върху ни... малко от своите специалитети. Невинаги приятни.
Еми, това е. Разнообразие.
Няма как да си спокоен, какво ще ти се случи. Кого ще срещнеш и какво те чака с него. Хора са, всичко могат да направят (или да не направят). Идват често неканени, тръгват си не когато ни се иска. Някои ги изпращаме с особена вежливост, други с настойчивост, а за трети се чудим къде да си денем ръцете, толкова не ни се иска да издаваме, че са ни станали скъпи.
Сложно е с онези, които не знаят дали да останат, а са ти ужасно нужни. И все някога си го признаваш...

С големите претенции 

Едни държат на лъскав фасон, други мерят връзките си, трети – постиженията си. А има и четвърти, дето преследват хорските убеждения. Особено по отношение на себе си...
Натрапчив навик. Все те е грижа кой какво си мисли. То и ти не знаеш какво да мислиш за себе си, но каквото мислят другите, все трябва да е подходящо. Особено когато някой ти е скъп, бива ли да го оставиш във заблуди? Разбира се, че ще му отделиш време, да се просветли по някои важни въпроси.
Лошо е да се рамкираме, но пустият навик... И ходиш нещастен, щото все не са те баш разбрали.
А какво спокойствие настава, когато вече не се смяташ длъжен да вардиш вратата. Кой влязъл, кой излязъл. Кой не затворил след себе си... Такива са човешките отношения, не са съвсем по правилата. Или поне не по тези правила, които ни се иска да приложим...

За правилното 

Всеки има свой пакет от правила: какво да прави и какво не. И даже с поясненията как се прави. Отделна тема е доколко го разбира и дали влага някакъв по-дълбок смисъл в етиката си.
Припознаваш си някакви норми, и си ги следваш. Уникална колекция от представителни извадки на житейските ни достижения. Харесваш си по нещо и го лепваш в личния си кодекс. Е, като си малък, други ти го лепват, вместо тебе. Кой каквото успял, ти налепил, и после ходиш шарен, украсен с какви ли не благословии от родата и средата. По сила и стойност, често надвишават личните ти постижения.
Но май често става тъй, че важните неща те хващат неподготвен. По чехли, в безпорядък и без време за реакция. И се вижда колко точно струват правилата ти. Става ясно, че не си готов. Пропуснал си да ревизираш кодекса си. Циклиш с някакви убеждения, дето вече не са актуални. Но просто други нямаш. И ги следваш. Така пропускаш да видиш, кой стои пред тебе...

...и за грешното 

Оптимизъм и нужда те карат да вярваш, че имаш право на повече, отколкото ти се полага. Затваряш очи и се размечтаваш. Какво по-сладко от това? Но всъщност забравяш за истински важното... 

Срещам доста хора и много си вярват, че имат право да искат. Също като мене. Да искат любов, да искат отношения... Да искаш е хубаво, но дал ли си нещо? Често пъти не. Само консумираш.
Може би следващия път ще оцениш усилията на някой да не си позволява много неща. Може би следващия път няма да бързаш да го обвиниш в незрялост и липса на умения, само защото не те е оценил, както ти си искал. Скромност му викат. Често пъти никаква я нямаме.

Точката 

Как се слага точка посред розовото? Много мъчно. Сърце ти не дава, губиш се сред многоточията... 

Но някак внезапно, просто се дръпваш. Вече знаеш, че много, ама много си я оплескал. Точно там, където ти е било най-важно да получиш разбиране. Изходът е просто да спреш да искаш. Бях забравила това, а преди го правех често. Лесно е да се отдръпнеш от желанията си. Просто трябва да го искаш... 

Тогава се отваря ново място, за други неща. Различни. Такива, които дълго не си допускал, поради глупост. 

Точката е трудна отначало. Триеш я често, не я заявяваш. Трябва ти време, да се разделиш с историята, която си измислил. Време, за да спреш да обвиняваш и да очакваш някакъв определен развой. 

За прошката 

История на неприемането. Такава беше. Не приемах себе си, не приех и другия, какъвто е. Отказвах му свободата да бъде различен. Наложи се да ми го кажат неведнъж, за да го разбера накрая. 

Исках не-реалност. Страдах дълго без красивото и розовото. И го убих веднага, щом се появи, от невнимание. Набор обстоятелства, строени подходящо – и става така, че постъпваш неудачно... 

Какъв е начинът, когато обичаш? 

Опитът дотук показа: или приемаш хората, или ги губиш. Пътищата се разделят.
И тогава първата стъпка е да простиш на себе си. Тогава идва и спокойствието. Приемаш себе си и всичките си грешки. Някой беше казал, че грешка е само, когато не си си извадил поука. 

Лесно е да се влюбиш, когато това търсиш. Но аз исках повече. Затова сложих точката. И сега затварям страницата. Без очаквания.